Тъгата

Тъгата е едно от чувствата, които познавам най-добре. Толкова добре, че вече се чудя дали съществуват други чувства и какво беше усещането от техния допир. И дори когато ми кажат да се усмихна, усмивката ми все по-често става горчива. Не разбирам защо е така! И това ме обърква. Би трябвало да не съм в 90% от времето си в такова настроение. Знам че край мен има много хубави неща, много хора, които ме обичат, но все пак това не ме прави по-щастлива. Чувствам се сама сред хората, обградена от някаква невидима бариера, която в представите ми е синя(но това не е важно). Не знам как да я пробия и май не се е намерил още човекът, който да я разруши. И аз ще си остана тъжна и неразбрана от света. Ще се смея без желание, ще се усмихвам горчиво и ще чакам. Ще чакам чудото, което ще ме спаси от тази необяснима тъга. Не зная колко време ще отнеме, нито зная дали някога ще се почувствам отново щастлива. Но хората казват, че надеждата умирала последна. И аз им вярвам, защото иначе ще трябва да приема истината, че няма да усетя красотата на света и няма да почувствам топлината на слънцето по раменете си. В моя свят всичко е повяхнало, всичко е студено, а не искам да е така. Но какво мога да сторя? Аз съм сама в царството на тъгата.